Калинката Джем

Джем била малка калинка, с червено гръбче и седем черни точици. За Джем любимото занимание било да се излежава по цял ден в локвата до голямото дърво. Локвата била чудо на природата. Там се пресичали пътищата на десетки животинки. Жадно сърбали от нея насекоми, птички и бозайници, а локвата никога не свършвала. Ден след ден Джем прикарвала живота си в блажено и тихо щастие. Най-добрата ѝ приятелка била катеричката Надя. С Надя се виждали всеки ден. Джем разказвал за това какъв прекрасен ден бил изминал, независимо дали било слънчево или облачно, Джем виждала хубавото във всичко.

— О, Надя, днес пече прелестно слънце, в небето се прокрадваха пухкави облачета. - викаше един път.

— Беше толкова дъждовно, напоително за почвата, усещах как тревичките празнуват. - викаше друг път.

— Този вятър пее красива песен.

— Студът ме успива сладко.

— Жегата ме ободрява.

Общо взето малко неща били в състояние да прекършат духа на Джем. Ежедневните разговори с Надя били центъра на вселената ѝ, така минавали седмици и месеци наред, докато един ден Надя спряла да се появява. Понеже Джем била спокойна и доверчива душа, не се притеснила особено, напротив, била уверена, че Надя има нещо важно и за това не се появявала. Барон Фикирстийн започнал да бие тревога още на втория ден. Безгрижният живот около локвата обаче трудно се подтиквал към действие. Минала седмица, а катерицата така и не се появявала. Барон Фикирстийн получил множество извинения, че не го били послушали па-рано. Нямало време да се обвиняват. За броени часове търсенето на Надя започнало да покрива огромни площи. Никой не я бил виждал и чувал. Търсенето не давало резултат, сякаш Надя била потънала вдън земя.

— Барон Фикирстийн, сър, не я намираме и под земята! - заявили в хор малка рота мравки. - Претърсихме всички тунели, изкопахме нови, няма и следа от Надя, сякаш е паднала в небето и се е загубила.

— Барон Фикирстийн, адмирал, не я намираме във въздуха! - от своя страна изчуруликали в един тон рояк врабчета. - Проверихме всеки облак, носихме се по всевъзможни течения, сякаш никога не е съществувала. Врабчетата имат окултистки наклоностти, за това и вадят такива заключения. В същото време Джем се притеснявала дълбоко за своята приятелка. Липсвала ѝ, не само защото ѝ била опора в трудни времена, а просто така.

— Наде, върни се... - повтаряла през сълзи Джем, докато безцелно прелитала пак и пак над всичките любими места на приятелката си. Още три дена минали докато търсачите научил нещо. Далеч, много далеч от локвата високата планина била чула нещо. Това поне споделила осата Ян, а тя рядко говорела. Като говорела всички я слушали. На мига, в който Джем научила това се изстреляла натам с пълна скорост. Вятърът бил на нейна страна и Джем за нула време пристигнала.

— О, планина, стара и мъдра. Помогни ми да намеря моята най-добра приятелка Надя...- тънкото, пискливо гласче на Джем обаче далеч не било способно да пробуди дремещата планина.

— Трябва да намеря ухото на планината! - си казала Джем замислена. - Но къде ли е. Докато Джем разсъждавала над тия важни мисли, нещо се промъквало из тревата. Калинката била кацнал на един стрък висока трева, за да вижда по-добре. Въпреки загрижеността си Джем бързо усетила, че нещо мърда из тревата надолу. Сърцето на плахото насекомо слезнало в петите ѝ, на шест много уплашени части. Въобще забравила ума и дума, или пък това, че може просто да отлети. Нещото тършуващо из тревата приближавало. Джем била шокирана. Вече нещото било съвсем близо, калинката усещала как стръгчето трева, на което седи предава вибрациите. Още момент, два, и изпод треволяка изскочила страховита фигура. Поне била страховита за незапознатите, защото това бил барон Фикирстийн, масивен стар плъх, облечен в червена униформа, с голям цилиндър на главата и малко бастунче, на което да си подпира.

— Барон Фикирстийн, изпрашихте ме до смърт! Какво правите тук? - едва Джем си поела достатъчно дъх, за да го каже.

— Ама Джем, така бързо избяга, потроших си краката да те преследвам, моето момиче, идваш насам, а тук вече сме загубили една от нашите, не мога да допусна още един важен гражданин на нашата локва да изчезне. - баронът бил вечно притеснен и загрижен за гражданите си, но чак да тръгне поход било необичайно.

— Джем, моето момиче, планината спи дълбок сън, от който трудно ще я събудиш. - заявил баронът делово. - Ей там, виждаш ли... - Фикирстийн посочил с пръст към планината. - ...някъде там се намира ухото на планината, но пътят е труден.

Дори с не много доброто си зрение Джем бързо фиксирала отвора на голяма пещера, било толкова логично. Без дори да се замисли, калинката отлетяла натам.

— Хей, Джем, върни се...! Джем направила завой обратно и кацнала пак на стръка трева.

— Барон Фикирстийн, не мислите ли, че ще е толкова по-бързо, ако прелетя до там сама, говоря с планината и се върна да кажа какво съм научила? - Джем нервно изля желанието си. Плъхът въздъхна тежко, но като всеки добър лидер познаваше възможностите си, в случая само щеше да е в тежест.

— Давай, моето момиче, ще те чакам тук. - с тези думи, Джем отново отлетяла към ухото на планината. Отворът на пещерата бил огромен, а вътрешността излъчвала неприятна жълта светлина. Джем кацнала отпред, изказала си приказката на планината, но явно все още не било достатъчно силно. Нямало начин, калинката трябвало да влезе навътре в пещерата. Джем прелитала по няколко метра, кацала и повтаряла молбата си, но планината дори не потрепвала. След дузина прелитания Джем вече почти не виждала изхода на пещерата, но оставала все така нечута. Трябвало да влезе още по-навътре, а с всяко прелитане страховете на Джем се увеличавали. Притеснявала се за Надя, притеснявала се за барон Фикирстийн, притеснявала се за себе си, а болнавата жълта светлина из пещерата била много потискаща. Сякаш нещо във въздуха носело духа на отчаяние. Джем кацнала на един сталагмит, който се извисявал почти до средата на пещерата. С вече значително намалели сили калинката изкрещяла:

— Надяяяяяяяяяяяяяя............! - ехото кънтяло дълго време, но отговор така и не се получил, само тишина и отчаяние властвали в пещерата. Джем се умълчала, застояла. Така стояла дълго време, докато сетивата ѝ се изострили. Калинката виждала ясно стените на пещерата, били обли, гладки и органични. В аромата на застояла влага се усещали нотки на цветя, някакъв сладък вкус се прокрадвал. Температурата била неусетна и успокояваща. Най-интригуващ обаче бил звукът, който Джем започнала да долавя. Тихото похъркване на планината.

— Събуди се! - изкрещяла Джем с пълно гърло. Последвала дълга пауза. Калинката чакала със затаен дъх. Най-сетне планината започнала да се събужда. Едва доловимото дишане, се усилило и станало далеч по-доловимо. Разнесъл се тътен из пещерата - сладката прозявка на разбудената планина.

— Кой, какво, каква става...? - разнесъл се мощен, на неуверен глас.

— Аз съм Джем, търся моята приятелка... - пещерата се разлюляла в нещо като още прозявки. След това последвала тишина, докато дишането на планината се изравнило, последвал нов тътен:

— Аз съм сивата планина. Висока съм. Стара съм. Виждам много. Чувам много. Кого търсиш малък глас в главата ми? Джем поела дълбоко дъх и изкрещяла в ухото на планината:

— Не съм в главата, а в ухото! Моята приятелка, тя е катеричка, казва се Надя и има голяма рунтава опашкаи сив кожих! Планината пак се разтресла, но този пък звучала сякаш се смее. Джем не виждала какво смешно имало в казаното.

— Скъпо гласче... - започнала планината. - Из мен в момента бродят неизброимо количество катерици, а всеки ден идват и си заминават няколко неизброими количества. - планината въздъхнала, с което Джем едвам не паднала от сталагмита си. - Конкретика. Кон-кре-ти-ка. Това ми трябва. Калинката се замислила какво конкретно може да каже за Надя. За нея визуално тя не се различавала особено от всички други катерички - гигантско тяло, пухкава козина, големи очи, множество накъсани движения, не. По външност няма никакъв шанс да я опише. Тогава Джем се замислила каква приятелка била всъщност.

— Добра е. - най-сетне казала Джем.

— Като всяка катерица. - парира го планината.

— Обича природата, обича цветята, обича слънцето, обича земята, обича да подскача...

— Гласче в моето уше, описваш ми всяка катерица. Ако това търсиш, из мен ще намериш десетки, ако не и стотици, със сигурност има и няколко дето се казват Надя... - това предложение подразнило Джем. Как така ще заменяла Надя с друга Надя, нейната Надя била единствена и уникална. Това нямало как да го разбере някаква си планина.

— Но осата Ян каза, че знаеш нещо за моята единствена и неповторима Надя. - почти проплакала Джем. Нещо се променило, в тона на планината:

— Осата Ян, чувала си я скоро? Как е? Добре ли е? - планината се опитваше да прикрие вълнение и притеснение.

— Беше добре, все така, умислена...

— Ах, моята Ян... Да, тя ме пита преди време за някаква катерица, която сега помня беше една от безбройните, които идват. Да, сещам се. Тя е недалеч от ухото ми, излез и лети нагоре докато не стигнеш едно езеро, водата му е бистра, но солена, там събирам сълзите си като Ян е далеч от мен.

Джем благодарила на планината десетки пъти преди да отлети към езерото. Нямало сила, която да я забави дори миг повече. Наистина, пред езерото стояла със скръстени ръце и крака Надя. Джем се засилила към катерицата и кацнала върху носът ѝ.

— Наде, беше най-хубавото търсене, което някога е съществувало. Надя отвори очи, усмихна се, блаженството тепърва започвало.

Край